Преподавателят по маркетинг в Икономическия университет във Варна Свилен Иванов събра поезията си в дебютна стихосбирка. Тя се нарича „На юг от устните, на запад от морето“ и е издание на „Арс“, редактор е Валентин Дишев. Книгата вече бе имаше среща с публиката във Варна и Бургас. 

Свилен Иванов е роден във Варна, учил е във Френската гимназия в града. Завършил е специалността "Българска филология" в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Приложен и корпоративен маркетинг в Икономическия университет във Варна, където е преподавател и зам.-ръководител на катедра „Маркетинг“ в момента. Преди това е работил като учител по български език и литература, водещ и репортер в Дарик радио Варна, журналист във вестниците „Капитал“ и „Дневник“ и в списание „Мениджър“. Има награда „Паница“ за разработка за дървената мафия в Разлог. Сценарист е на няколко анимационни филми за деца, издал е детската книжка „Загадките на млечния път“.

Ето какво сподели той в интервю по повод дебютната си книга с поезия:

Това спомени ли са само или има и неща, писани през годините?

- Текстовете в книгата са писани през последните 12 години. Тъй като те не се появяват ритмично, както и необходимостта от записването им, най-вероятно съществува някаква цикличност при създаването им. Обикновено те се появяват в следствие на натрупването на някаква емоционална или духовна енергия, която повече не може да чака и намира своята форма в свързани в изречения думи, които подреждам, търсейки относителна завършеност. След това настъпва период на мълчание и така до следващата вълна. 

Какво всъщност означава заглавието? Това са координати на мястото, където се развива действието на книгата, или нещо друго?

- Заглавието на книгата всъщност се появи само. Така бях озаглавил работния файл на ръкописа, който изпратих на издателство „Арс“, а във файла предложението ми за заглавие беше друго - „Синята песен на последния залив“. От този момент нататък, докато работехме върху ръкописа през следващите седем месеца, въпросът за заглавието не беше повдиган. Едва след като изпратихме вече готовата като текст книга за графично оформление и корица на Анна Лазарова, установихме, че въпросът за заглавието остава висящ. В крайна сметка решението кое от двете да остане беше на Анна. Иначе по отношение на значението на заглавието са възможни много и различни прочити, от които единият е като координати на място или по-скоро на пространство, където се развива действието във всички текстове. Лично аз предпочитам да го разчитам като указание за откриване на посока към „неизследвано пространство вътре в мен“, което има по-скоро духовни, отколкото времеви-пространствени измерения. 

Реалността ли предпочитате или миналото? Някои смятат, че няма минало и бъдеще, само настояще, а Вашите неща са всички в друго време. То реално ли е или мечта?

- Миналото и бъдещето са проекции, които използваме за удобство, за да можем да понесем както настоящето, така и реалността. Ние няма как да живеем нито в миналото, нито в бъдещето, а и всички духовни учители ни учат, че трябва да приемем момента на своето съществуване, защото живеем истински само в него. Ако непрекъснато обитаваш миналото или пък планираш бъдещето си, пропускаш живота в реалността. В този смисъл текстовете, включени в книгата, са части от личната ми реалност. Те се случват в момента на създаването им, в онова тук и сега, в което миналото придобива форма, опредметява се и започва да съществува във формата на новата си интерпретация. Ако например говорим за детството, което така или иначе присъства непрекъснато в живота на хората, то това детство не е спомен за нещо, случило се някъде някога отдавна, а нещо, което оживява тук и сега, в нашата реалност, само че като интерпретация на онези липсващи елементи от действителността, без които не можем да сглобим самата реалност на настоящето. Правим това, разбира се, за да можем да понесем онова, което ни се случва. Лично аз гледам на спомените като на дрехи, които обличаме, за да можем да излезем навън и да общуваме с хората. 

Как се живее без „вратите, които ни познават, двора със старата смокиня, ароматите на огрян от слънцето домат и печен пипер“?

- Трудно и точно затова те се появяват в настоящето. Благодарение на думите, с които ги оформяме, те стават част от нашето тук и сега. Присъстват осезаемо. Този процес е съвсем физически и сетивен. Дори не се налага да затвориш очи, за да видиш онези моменти, в които всичко си идва на мястото, в които се чувстваш уютно и защитен в света си. Мисля, че ако имаш думи за нещо, то това нещо съществува за теб тук и сега, също толкова осезаемо, колкото например стола и масата, на която се храниш всеки ден. Просто е облечено в друга форма.

Мислите ли си, че Вашите деца няма да имат такива спомени, защото животът им е различен в града и новия свят?

- Всяко поколение има своите спомени. Нашите са напълно различни от тези на родителите ни, така, както и спомените на децата ни ще бъдат различни от нашите. И това е прекрасно. Разбира се, във всяко семейство спомените на родителите хвърлят сенки върху реалността на децата, а от там и върху техните спомени и това наричаме „родова памет“. По някакъв начин именно тези спомени, пресичащи всички наши разкази в моментите, в които общуваме с децата си, до известна степен формират поне част от начина, по който децата ни възприемат света. И, разбира се, начините, по които ще си го спомнят. 

Кои са „неизследваните пространства“ във Вас?

- За щастие хората са многопластови. На повърхността стоят маските, които носим заради професионалните и социалните роли, които заемаме в една или друга ситуация. Под всяка маска, обаче, под всяка дреха, с която сме облечени, носим друга. И когато всички маски и дрехи са свалени, тогава се появяват „неизследваните пространства“. Убеден съм, че познаваме много малка част от самите себе си, а онова, което не познаваме, е толкова огромно и всеобхватно, че изглежда неизбродимо. За щастие тези „бели петна“ по географската карта на личността ни ни предоставят възможности за пътешествия без начало и без край. Стига да имаме смелостта да тръгнем да ги изследваме и картографираме. Защото, поне според мен, това е единственият възможен път към собственото ни самопознание; към самите нас. А ако не можем да разберем самите себе си, какво изобщо сме в състояние да разберем?

Искате ли да намерите човека, който все искахте да бъдете или предпочитате да живеете с мечтата? Смятате ли, че мечтата умира, щом се постигне?

- Надявам се, че все някога по пътеките, които извървяваме, ще намерим онова, което търсим, онова, което ни кара непрекъснато да тръгваме на път. Убеден съм, че ако човек наистина вярва в нещо, в каквото и да е то, той е в състояние да го постигне, стига да не се откаже от тази си вяра. Така, както в психологията съществуват различни проявления на „Аз“-а, така и в обикновения живот, който водим, съществуват различни образи, които искаме да бъдат нашите образи. Отвъд тази суета, обаче, убеден съм, съществува такава наша версия, която всъщност е целта на всяко духовно пътешествие. И ние искаме да срещнем този образ, за да се слеем с него и да бъдем такива, каквито действително бихме искали да сме, отвъд или освободени от тежестта на социалните и професионалните маски, които носим. В този смисъл постигането на подобна мечта по-скоро е момент на трансформация, която ни позволява да тръгнем на път към следващата. Нали точно за това са мечтите?

Как решихте кои стихотворения да бъдат с пунктуация и кои не?

- Всъщност това решение го взехме заедно с редактора на книгата, поетът и журналист Валентин Дишев. Когато работихме по текстовете, той ми каза, че трябва да реша кой от двата варианта избирам - да използвам или не пунктуация. И че това всъщност зависи от ритъма на думите, които събирам в конкретни текстове. След това говорихме за всеки един от текстовете в книгата, но тъй като са писани в много дълъг период на различни по сила и интензивност пулсации, предполагам, че думите са идвали с различна логика и са притежавали различен ритъм. Затова и в книгата се срещат двата варианта на записване. При всички случаи, обаче, там, където е имало нужда от пунктуация, за да се маркират паузите в дишането и интонацията, тя присъства. Лично аз си мисля, че ролята на пунктуацията в такъв тип текстове е като на указанията за темпо и динамика, които част от композиторите дават в произведенията си. 

Кое е повече във Вас - поетът, преподавателят по маркетинг или журналистът? Пречат ли си, налага ли се да ощетявате някой от тях заради другия?

- За щастие времето, в което живеем, ни позволява да имаме много различни лица. Моите родители, например, след като са завършили, са имали не само една професия, но и само едно работно място. За разлика от тях ние имахме шанса да опитваме много и различни неща. В момента работя като преподавател и изследовател и това е основното ми занимание. Това, разбира се, не означава, че влагам по-малко енергия или страст в другите неща, които правя. Но пристъпвам към тях единствено, когато вътрешната ми необходимост стане толкова настоятелна, че не мога да не й се поддам. В същото време си мисля, че всичко, което правим, е необходим опит, от който се нуждаем, за да бъдем онова, което сме. Така че всички тези професии и занимания по-скоро се допълват, отколкото да си пречат. 

Ще продължавате ли да пишете?

- Разбира се, всеки път, когато нещо иска да си пробие път към реалността и настоява да бъде записано, за да не изчезне.